tazamobile

БЪЛГАРИТЕ СЕ ОПЛАКВАТ ПОВЕЧЕ, КОГАТО СА ДОБРЕ, ОТКОЛКОТО КОГАТО СА ЗЛЕ

minchev-1

ПСИХОЛОГЪТ ДОЦ. Д-Р БОРИС МИНЧЕВ ПРЕД В. “БЪЛГАРСКИ НОВИНИ”:

 ВЕСЕЛКА ПРОКОПИЕВА

 Ако имаш негативни, мрачни и трагични очаквания, увеличаваш вероятността да ти се случат лоши неща. А ако имаш добри очаквания, природата ти съдейства и хармонично ти праща по-голям брой позитивни събития. Това означава, че светът действа в съгласие с твоите очаквания“. Така, още преди да започнем разговора, доц. д-р Борис Минчев набързо определи посоката, в която той и се проведе. Доц. Минчев е родом от Русе, автор на редица книги по психология, както и на „Науката Кандидология“, която търси множество закони, обратни на всеизвестните „Закони на Мърфи“. Преподавател е по “Обща и възрастова психология” вече над 30 години, 18 от които и във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър“. Участва в изнесеното обучение на университета в Кипър, което се реализира с партньорството на “Каса Колидж”.

Доц. Минчев, и България, и Кипър преживяват в момента много тежка ситуация, макар тя да е различна в двете страни. Кое според вас е най-опасното в тази криза?

Аз не мисля, че има чисто икономическа криза и че сме влезли в някакъв временен процес, където нещата вървят зле за цяла нация или за по-голяма общност. Всъщност сме влезли в нов етап от човешкото развитие, когато старите модели, икономически и социални, се променят. В този смисъл не сме в криза, а сме в друго състояние на обществото, което иска друго име, а не „криза“.

Криза е някакво чисто икономическо старо понятие, пренесено към процеси, които траят дълго. А проблемът е духовен, морален – проблем на цялостното състояние на цивилизацията. Той не е краткотрайно състояние, предизвикано от икономически причини, за да го определяме като „криза“. Има и други автори – аз не съм единственият, които разсъждават така.

Безработицата е основният икономически проблем за хората, но как дългото време без работа влияе на психиката ни? Има ли неудачници – „лузъри“ по характер?

О, ако наистина имаш устойчивата и станала вече привична за тебе нагласа на „лузър“, е много трудно да я скриеш. Тя се появява спонтанно, по някаква система от телесни индикатори на вътрешното състояние. Да си „лузър“ е трагично състояние, още повече в един свят на лъскави коли, където по добрия външен вид на някои личи, че са успяващи, без дори да го обясняват с думи. А контрастът да не бъдеш част от тях е дефиниция на „лузър“. И в едно конкурентно общество, където хората се съревновават във всичко, естествено възниква и група от малко успяващи хора, които добиват манталитета на неудачника.

Какви са възможностите пред отчаялите се? Как могат да излязат от това състояние?

Съдбата им е горчива, но няма чисто външни институционални начини да излязат от това състояние. На първо място, те трябва да проявят усилие и да мобилизират скритите си възможности – а всеки много ги има, за да излязат от групата на лузърите. Този процес е много труден за тези, които са попаднали трайно в такова състояние, защото те самите първо трябва да проявят инициатива. Някои ще кажат, че това е перифраза на Илф и Петров и Остап Бендер, че „делото по спасяването на давещите се е дело на самите давещи се“, но принципът на Остап Бендер е верен. Тези хора трябва да се самоубедят и да поемат инициатива, и другите ще им помогнат. А и реално има много възможности за излизане от това състояние. Дори и в българското общество – има програми за преквалификация, в които много от безработните отказват да участват, има курсове за учене на езици и т.н. Разбира се, а и в крайна сметка човек трябва да има и добри приятели, на които да се опре. Мисля си, че поне една трета от работните места се намират чрез лични препоръки, ходатайства и застъпничество на някого, който вече е устроен в някакъв бизнес. В този смисъл „лузърите“ не просто нямат икономическо самочувствие – те нямат и приятелска подкрепа, нямат и навиците да внушават доверие в една близка среда.

А когато си далеч от дома чувството да си губещ се засилва?

О, това утежнява ситуацията – умножава проблема по две или по три. Да си лузър в една домашна и привична ситуация, която действа успокояващо, е по-търпимо и по-малко болезнено състояние, отколкото лузър в друга култура, която душевно може да ти е доста чужда. Така че

“лузърството” става още по-болезнен проблем за емигранта  

Вие сте правил изследвания за оптимизма. Има ли място за оптимизъм по време на безпощадна икономическа криза, каквато наблюдаваме сега в Кипър?

Не мисля, че има специална необходимост от оптимизъм в особените екстремни обстоятелства на този отрязък от време, отколкото в друго време. Оптимизмът винаги помага, но, разбира се – един реалистичен, умерен оптимизъм. Въпреки, че аз съм съставял книги с оптимистични афоризми и са ми задавали въпроса дали съм такъв оптимист, както моите афоризми предполагат – ами, по-малко съм оптимист. Но смятам, че това е библиотерапия, която надъхва хората, четейки афоризмите, да повярват в смисъла на оптимистичното светоусещане, да имат оптимистични очаквания в конкретни ситуации, но всъщност, аз самият често страдам от дефицит на оптимизъм.

С какво го лекувате?       

Лекувам го с размишление и четене, но аз имам статуса и времето да го права, така че не е безкрайно трудно. Имам и мисловните навици да се самоубеждавам понякога, когато ми е трудно. Не съм безкраен оптимист, но известна доза дежурен оптимизъм е винаги един допълнителен благоприятен фактор, който помага.

Има обаче и нереалистичен оптимизъм, и оптимизъм като позитивна илюзия, който по-скоро е израз на непризнаване на реалността. Трудно е да се каже къде е мярата. Тя интуитивно се усеща чрез пробване на границата – каква степен на позитивни очаквания действа добре в моя живот. Така, че никой не може да предпише някаква дежурна доза за всички хора. Просто всеки трябва да търси мярата, в която оптимизмът е полезен в неговия живот и му помага. Но все пак някои нации се нуждаят от по-голяма доза оптимизъм – ето, както ние, българите, се нуждаем.

Как си обяснявате проучванията, че българите са по-нещастни и от хората в Афганистан, чиито живот е много по-беден и труден?

Това е една манипулирана статистика. Българинът реално има потребност да се представи като по-страдащ, по-малко консумиращ и ощетен в жизнения стандарт, а всъщност не живеем много по-зле от другите народи. Ние сме по-добре, отколкото сме готови да признаем. Имаме потребност да се самосъжаляваме и да се представим като най-лошо живеещите в Европа, а не съм убеден, че е така. Ние не сме нещастни.

Аз имам теория, че българите се оплакват повече, когато са добре, отколкото когато са зле. Тук лежи едно дълбоко вкоренено суеверие като недостатък на националния дух, че, ако споделиш щастието си, ще ти завидят и ще ти направят лоши очи. Така, че българинът, ако е много зле, престава да се оплаква, но, ако се подобрява, иска да скрие това и започва фасадно оплакване и фасаден песимизъм, който има по скоро ритуална цел, отколкото да е мярка на реално нещастие, преживявано в момента. Българите са по-щастливи, отколкото реално показват.

Как да храним позитивна нагласа към бъдещето сред тази шокираща реалност и новините за самозапалвания от безпаричие?

Изследванията на позитивните черти на личността сочат, че има силен вроден радикал. И какъв ще бъде общият тон на настроението ти и емоционалната ти нагласа, е въпрос и на вроден хормонален баланс.

Има и друго –

страховете са естествена част от човешката природа.

Четох това в едно есе на Умберто Еко и съм съгласен с него. Наличието на доста страхове, дори на едно леко безпричинно безпокойство, е част от човешката виталност и прави човека симпатичен, готов да се адаптира и променя, отколкото да приемем един бодър, винаги радостен и засмян образ на човека. Това не съответства на човешката природа. Прекалено еуфоричен и безпричинно радостен човек би бил по-неестествен, отколкото един загрижен, леко неспокоен човек, незнаещ от какво се безпокои и генериращ разни опасения във вид на меки и нормални страхове. Един леко наплашен и пълен с известни опасения човек е по-готов да се мобилизира, отколкото един еуфорично радостен човек.

Страховете са необходима част от съвременния живот и от човешката природа, но нормална доза страхове. Когато крием своята уязвимост, ние ставаме несимпатични и не създаваме готовност на околните да ни помагат. Показването на страховете и спонтанното им изразяване е част от нормалната човешка уязвимост, която прави хората симпатични. Има обаче граница – един човек, който непрекъснато живее под бремето на страхове, които не го напускат и трудно допуска други състояния в душата си, вече повече се измъчва от тези страхове, отколкото да са му полезни.

А къде е границата? Как да разберем кога пресичаме полезните страхове и навлизаме в нездравите?

Страхът е една добра мобилизация за бягство. Но пък той е и предпоставка да се развие и една малка амбиция за бягство от състоянието, което те кара да се страхуваш. Това е позитивната реакция на страха. Ако по време на интервю за работа покажете искрена, но умерена доза безпокойство и известна несигурност, ще станете по-симпатични на този, който води интервюто и взема решения за вашите качества, отколкото, ако давате заучени отговори и демонстрирате фасадно високо самочувствие, каквото реално нямате. Мой колега, който се занимава с подбор на кадри, ми е разказвал, че българинът, като го попиташ за неговия опит, обикновено казва какво училище е завършил, а американецът изброява уменията и навиците, които е сигурен, че владее, т.е. компетентния човешки опит. Другото интересно е, че българите пропускат да си кажат името, а американецът, като седне на интервю, не чака да го попитат, а сам се представя, ръкува се и гръмко казва „аз съм мистър еди-кой си“.

Българинът се страхува да си каже името?

Да, страхува се. Доста често.

Как си го обяснявате?

С латентно недостатъчно самочувствие – да пропуснеш името си и да пропускаш повода да кажеш името си. Това е дефицит на самочувствие и на навик да се самопредставиш в ситуации, които изискват това.

Всичко в живота ли може да се обясни психологически?

За мен да, защото се занимавам с психология и дълго размишлявам. Мисля си, че всеки социален и човешки проблем има един психологически радикал – в начина на мислене и на преживяване. И в този смисъл хората са автори на преживяванията си в по-голяма степен, отколкото са готови да признаят.

Хващайки се за думите ви, че ние сме автори на преживяванията си, как бихте обяснили от психологическа гледна точка трусовете в родината ни през последните няколко месеца? Идват и избори.

Това са измислени предизборни събития – дребни вълнички на националния живот, които медиите предизборно преекспонират. Около тези избори не виждам никакви мащабни принципни дискусии, а само черен пиар, пускане на слухове и инсинуации. Това е традиционен начин за водене на изборна кампания в България – много дребнав и заядлив. Това е старомоден стил и никой не се съобразява, че на българина му писна от тези дребнотемия и измислени проблеми. Не са си сменили адекватно стила да бъдат честни и откровени. Всички в България играят на вълната на популизма – обещават неща, които не могат да изпълнят, но си мисля, че българите прозряха това и решиха да не гласуват. Аз например винаги съм гласувал и винаги след това съм съжалявал, че съм гласувал за съответния си избраник. По природа съм инициативен човек и винаги съм имал план за предстоящите неща, а не ги чакам пасивно да се случат и след това да се чудя защо се случват. За изборите съм абониран за дежурно разочарование, но, въпреки че никога не съм бил доволен от тези, за които съм гласувал, все пак като гражданин, мисля, че е позитивен фактът, че гласувам, тъй като така проявяваме гражданско поведение. Защото системата е такава, че малкото ходещи на избори решават и заради многото, които не ходят. А

тези, които избираме на изборите, са случайна извадка на българския народ.

Какво има да им се сърдим? Каквито са те, такива сме и ние? Не бих казал, че са по-добри от нас, избирателите, а не са и по-лоши. Същите неща – да се подозираме, да злословим, да не си вярваме, да не желаем да участваме в екипи, да не сме солидарни, да не поемаме отговорност за живота си – присъстват в нашето ежедневие така, както присъстват и в парламента.

Кои са недостатъците на българина от гледна точка на националната психология?

Не сме солидарни – българите на една стачка не можеш да ги изкараш, най-голямата стачка беше преди 6-7 години на учителите и оттогава истинска стачка не е имало. И усилията им завършиха с едно малко повишение на заплатите, което ги приближи до средните възнаграждения и пак по-ниски ги остави. Българина не можеш на стачка да го изкараш, защото той не вярва в солидарните общи действия. Той живее на стария принцип, че ще се спасява индивидуално или на малка общност – ще му помогнат приятели, роднини, семейство и т.н., но не вярва в общото социално действие на голяма група, което винаги е по-силно.

Аз например се възхищавам на гърците – нация, която с публично солидарни действия си издейства редица свободи. Вдигнаха се масово на протест – отиват кой както може, със знамената, с лозунгите и вярват в успеха на едно такова дело. Обаче оставам типичен българин и не вярвам в солидарността. Ние, българите, не можем да работим в екип. А спецификата на екипната работа е да обичаш общата работа повече от себе си и нещата, които ти се искат, лично да допринесеш за качеството на общия резултат. Това е есенцията на екипната работа – хората да са убедени, че заедно могат да направят нещо по-качествено, отколкото всеки по отделно.

А мързеливи ли сме?

Има една норма за усилията – ако нещо изисква повече усилия, отколкото си си наумил да му дадеш, ти си готов да се откажеш и да се примириш с ниско постижение. А след това недоволстваш, че системата е лоша. На практика ние робуваме на едно предварително решение колко усилия сме готови да инвестираме и не сме готови да се напънем малко повече в името на целта. Има една българска поговорка, че „никога не могат да ми платят толкова малко, колкото аз работя“. Само един народ, който тотално хитрува пред себе си и пред другите, може да измисли това. Германецът никога не би измислил такава поговорка.

Българският народ има фундаментални недостатъци – хитрува на принципа “всеки срещу всеки”, представя се, че е по-зле, свикнал е ритуално да се оплаква и не умее да работи в екип. Иначе не сме толкова по-зле от средното европейско ниво. Нима един германец, който е много по-изтощен от работа и от едни реални задължения, изисквани от него, е по-добре от един българин, който си почива две трети от работното време и прави каквото си иска на работа? А и като се оплаква, си внушава, че е по-зле, отколкото е в действителност, а това влияе на самочувствието му.

Има ли вече българинът навика да търси психотерапия или се страхува да не го обявят за луд?

Не, търси само, ако има проблеми с децата си, и то упорити проблеми, а не инцидентни. Но не е готов да плаща за психологическа помощ – намира това за „ала-бала“ и не приема фигурата на психолога и психотерапевта насериозно. Българинът смята това за излишен разход, докато например американецът вярва в професионализма и професионалните съвети, дисциплиниран е достатъчно, за да ги спазва, защото си е платил за тези съвети и е отишъл доброволно. Психотерапевтичната работа в една страна, където господства идеологията на ефективност и ефикасност, върши чудесна работа, а ние дори нямаме желанието да ставаме по-добри. Нито пък вярваме, че има достоен професионалист, който може да ти помогне.

Как ще се промени това?

Първо трябва да се смени идеологията за ефективност – и персонална, и колективна. Колективната ефективност е екипната работа, а персоналната ефективност е да вярваш, че е възможен един по-добър живот от този, който водиш и да се стремиш към него. Да търсиш съвети и препоръки за това.

До кога следва да се учи и обучава човек, за да е адекватен на изискванията на съвремието ни?

Изразът „да учи и да се обучава“ е малко стеснен. Човек трябва да се развива и саморазвива цял живот. Общият процес е, че човек трябва да се развива, докато има душевни сили и докато вярва, че може, докато усеща сили за това, да има постижения. Съвременната психология на развитието твърди, че целият здрав живот, свободен от болести, е време за саморазвитие. По време на детството е развитие, което в зряла възраст се сменя със саморазвитие, като този процес става волеви и преднамерен. Иска се воля за саморазвитие и силно желание активно да променяш живота си. А детето не се нуждае от това желание, защото има готова програма да прави много неща, да научава много неща, вътрешно да се обновява и обогатява. Но възрастният трябва да пожелае да се развива – там развитието не се случва отделно от желанието да се саморазвива.

Вашето послание към читателите на в. „Български новини“?                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                             Ако все пак носят българския манталитет, в което вярвам, е по-добре да увеличат дозата оптимизъм в собствения си живот. Нагласата, с която подхождате към света, привлича възможности и събития в унисон с вашите очаквания. Чисто психологически, наистина нашите очаквания преструктурират събитията, които предстои да се случат. Така, че бъдете оптимисти, но не прекалявайте!

 

Leave a Comment

Time limit is exhausted. Please reload CAPTCHA.