tazamobile

Майка ми и баща ми продадоха магарето за да започна да уча

Мария е от с. Брезово от Пловдивският край, но се омъжва в гр. Пазарджик и е работила дълги години в областта на културата по специалността си „Ръководство на културно просветната дейност» с профил „Театър”. Тя разтвори сцената на своя живот, за да ни представи не Хамлет и Дездемона, а своята история си с цялата болка и радост по отминалите години и жизнения успех на своите синове. Единият ядрен физик в 5-ти блок в Козлодуй, а другият току що е взел диплома за компютърен специалист.

Коя е Мария?

Аз съм една обикновена жена, която като много други попадна в периода на промяната в най-сложната си възраст. Някъде прочетох, че ще платят прехода четиридесет годишните. Не осъзнавах точно какво се има в предвид, но когато го изживях го разбрах.

Какъв беше живота ти в България?

През 1969г. кандидатствах в София и ме приеха да уча за специалност „Хидроенергийно строителство”. Следвах само една година. Родителите ми бяха бедни хора. Нямахме големи доходи. За да имам квартира и да започна да уча, те трябваше да продадат магарето. Издръжката в София за квартира и за храна, за тях тази сума бе голяма. Претърпях много трудности и преместване в друга квартира. Вървеше ми учението, но прекъснах. Не мога да комплектувам всички фактори, които са довели до това и емоционални и икономически. Изкарала съм един много гладен период и се разболях.

За да се успокоя след прекъсването от обучението заминах за Крумов град, който е на границата. Там имам леля и чичо, който беше военен в поделението. Споделих с тях тревогите си и те ми помогнаха да остана при тях и започнах работа в една Машинно-тракторна станция като телефонист и по-късно се научих и да работя със сметачни машини. Това бе първият ми трудов стаж и сега в годините за пенсия аз издирих последният директор и той откликна толкова сърдечно и ми помогна с документите. В този край хората са със смесено население и това е един повод да им благодаря. Добрината няма религия, добрината е в сърцата и душите на хората и бог е един, независимо какво име има.

Следващата година събрах кураж и реших да уча, но се пренасочих към театъра.

Как стана пренасочването от телефонист и сметачни машини към театъра?

Не стана така внезапно. През пролетта се прибрах в моето родно село и срещнах директора на училището. Той се заинтересува, какво става с мен, защо прекъснах да уча и какво правя. Споделих за семейството и трудностите с издръжката, която за тях бе колосална, а за мен нищожна. Бях талантливо дете, обичах литературата, бях театрална натура и директора на училището, знаейки всичко това ми даде идея да продължа в институт за Музика, театър и хореография. Кандидатствах с етюд, рецитация на стихотворение, изпит по литература и история. Приеха ме първа по успех. Там се запознах със съпруга си и след завършване заминахме да живеем в Пазарджик.

Работех в първо в Окръжният профсъюзен дом на културата , а съпругът ми в Окръжен младежки дом. Професията ми бе много хубава, отговорна, но и представителна. Работех пред хора, сцена, винаги публични изяви. Трябваше да се показва ниво, квалификация, професионализъм и знание.

Когато дойде периода в историята на страната ни, че това са ненужните професии, без тях може, без културата може, защото първо е храната, естествено аз попаднах в първия кръг на съкратените от длъжност и останах без работа. Попаднах на борсата през февруари 1992г. под номер 43 в целия Пазарджишки окръг. Не знам кои са хора са били в първите номера, те са били „щастливците”.

Всички хора работят, цялата система в България работи, труди се. Дали е полезна, или не, тя се труди и изведнъж ти си непотребен за никой. Не си нужен на никой. Обезщетена бях, но никой не те иска. Няма къде да намериш работа, навсякъде съкращения. Където и да попиташ, само те поглеждат и свиват вежди.

По убийствената ситуация идва от това, не че си съкратен, а не можеш да почукаш, вратите са затворени и дори да не ти позволяват да тропнеш.

Може би това е бил най-трагичният миг в живота ми в България. Давала съм си от вътре сила, обръщах го на шега и си казвах: „Имаме си чудесно жилище, обзавеждане, лек автомобил, имаме си две живи деца, отличници, съпруга ми работи, но аз си стоя у дома, получавам пари като обезщетение и се радвам на живота”.

Да, обаче ние не живяхме в общество, което да ни научи да стоим в къщи. Ние бяхме възпитани, че човек трябва да е полезен с нещо, да работи. По скоро това е в Гърция, жената е домакиня, майка, стои си в къщи. Те са расли с такава психология. За тях това е смисъла на живота им. Докато при нас смисълът на живота беше друг. Това са два полюса за жената. Не говоря за съвременната гръцка жена, която работи и се доближава до българката от ония времена. Аз мисля, че българките бяха много далеч напред, защото образователната система в Гърция се е засилила през последните 15г. Докато образователната система в България, се е засилила през 60-те години на миналия век. Затова много добре ги разбирам, това което им предстои да изживеят. Усещам го във въздуха като миризма като усещане на тялото, на психиката си, когато в момента работят и ще останат без работа след известно време, защото нещата няма да се стабилизират.

Как дойде идеята за емиграция?

Когато останах без работа, започнах да работя в една частна фирма, после в друга, после отговорник в магазин. Занимавах се и с оранжерии, карах курсове по счетоводство. Но зора и мъката, какво ли не правят. После останах в къщи в резултат на заболяване. Големият ми син беше трета години в Софийският университет в специалност „Атомна физика”. Издържали сме го, както мен са ме издържали, почти без пари.

Да дойдеш в Гърция, беше обидно, пошло. Въпреки това, започнах да мисля за емиграция, заради мои много сериозни познати, които работеха в Гърция. Реших, че щом те успяват и аз ще мога. Аз не дойдох по пътеките през границата, а с автобус и виза, която ми струваше 600 долара. Взех на заем, без никой от семейството ми да знае. Сам сама организирах всичко. Изпитвах много обида и много срам, чувства обзели ме години на ред. Питах се, какво се случи с мен, какво лошо съм направила? Честно, достойно и почтено съм живяла. Бях много уважаван човек, имах страшно много приятели. Всички познаваха мен и съпругът ми. С какво заслужих това?

Точно като пребито куче чаках на опашка пред консулството за виза. За целия ден сигурно три визи бяха отпуснали и едната бе за мен.

В живота на човек, нещата са се случили на енергийно ниво. Други сили движат човек и нещата които трябва да изживее. И тръгнах в една неизвестност. Не знаеш език, не знаеш нищо. Приятелка ми помогна да намеря работа.

Помниш ли първата си работа?

Да! Първата ми работа беше при две много красиви момиченца. Хората с магазини и фабрика за църковно оборудване. Взеха ме с колата, за да гледам две момиченца, на по четири и седем годинки, но в къщата ме чакаше най-голямата изненада, бебенце момченце на един месец. Не са се държали хората зле с мен, но идвайки от един жесток стрес в България, аз трябваше да работя и тази моя първа работа бе златна клетка в която си затворен от езиковата бариера. Точно тогава на улица „Александър”, убиха английското аташе и тогава затвориха почти цяла Гърция. Това бе лятото на 1999г. и арестите и проверките бяха тотални. Събираха хората по стадионите, затваряха метрото, затваряха магазините, автобусите, навсякъде. Аз три месеца не излязох от онази къща. Тя беше на сто метра от морето в Тимари, на юг след Анависо, в посока Сунио. Къщата и градината бяха разкошни, но в съзнанието ми е стрес и нищо от разкоша не можех да видя. Даже не можеш да усетиш, че хората са били културни и добри с теб. Защото ти си дошъл като вързано псе от съдбата, от живота. Като някой, който те е подгонил и иска да те унищожи, да те убие. И все едно тези хора са виновни за това. Те са врагът, те са виновни за цялата тази ситуация и като че те са ми виновни, че аз не знам езика. Не знам защо, но в началото така приемаме първите си работодатели. Много години трябваше да минат, за да кажа, че те не са ни викали. Те и сега не ни викат и сега нямат нужда от нас. Ние имаме нужда от тях. Плащаха ми на седмица и си спомням, която получих първата си заплата. Прибрах се в стаичката и преброих парите, бяха толкова, колкото е месечната ми заплата в България. Изпратих цялата едноседмична заплата на семейството и когато разбрах, че имам да получавам пари за още 3 седмици, не се освестих. Успях за три месеца да си върна всички борчове, които бях направила за идването си. Работех при тези хора година и два месеца, защото ме заблудиха, че в България има работа за мен. С два месеца закъснение започнах работа, но само за 4 часов работен ден и 150 лева заплата на месец. Плесницата беше жестока! След няколко месеца поех назад към Гърция. Отново трудности на път и от целия автобус пуснаха единствено мен да премина границата.

Как се справи с живота тук, нравите, езика?

Интелекта на българката е невероятен. Интелекта на гъркинята е под нашият. Старият, лошият строй ни беше научил всичко да правим. Сблъскването на нашите разбирания, на нашата ценностна система с гръцката, наистина за някой хора е трагично. След десет години, като емигрант, сега мога да кажа, че имало дълбок смисъл да дойда. Това ми е било необходимо, за да оценя още по-добре себе си. Всъщност се оказва, че е градивен елемент, а не деградивен, обаче го разбрах след осем години. Да кажем, вече от две години съм по-наясно.

Трябваше да се науча да излизам от ситуацията като участник, за да разбера нещата, но това наистина иска много време, много четене, много разсъждение, за да разбереш, че не е обидно това, което вършиш в Гърция, че ти не си никой!

Дори и да си домашен помощник, дори да си слугиня, когато стигнеш до положение да не се обиждаш на нищо казано за теб. И сега някой да ме напсува, да ме нарече с най-обидни думи, може и да го погледна, да се усмихна и да му благодаря. От това дойде силата ми, но трябваше да направя 180 градуса развитие в ценностната ми система, а това е нещо убийствено.

Разбрах, че живота се живее сега. Дали това сега е в Гърция или в България или съм на екскурзия в Италия, Индонезия, но живея сега. Ако аз не избера да бъда щастлива, да се зарадвам на слънцето и ако чакам да се върна в България и да се нахраня, извинете ме мили хора!

Много пъти, чистейки в къщата, започнах да осъзнавам, че живея тук и сега и имам няколко часа на ден сама. Това е една разкошна къща и я чистя и се изморявам, но досега живях с мисълта, че съм слугиня, чувствала съм се като жертва. В един момент разбрах, че съм допринесла с нещо, което този дом да е хубав. Стопаните не се радват, нямат време да се спрат у дома си.

Обаче аз се радвам и на тези дребни неща в ежедневието си и да виждам красотата на това, което имам в Глифада в момента и всяка година преоткривам неща, за които съм била сляпа преди това. Защото преди бях със затворено и робско съзнание, но не гърците са ми го насадили това, а аз сама съм си го насадила. Когато обаче излезеш от това и го махнеш от себе си, съвсем друг става живота ти. И ме уважават, и ме зачитат и ме почитат и ми плащат. Ако не се стремим ние да създаваме порядките в един дом, в който работим, ще е по-добре, макар и да сме образовани и да знаем как да наредим плана за деня, как да сготвим, без да изцапаме печката и искаме ние да се наложим. Аз си признавам, че съм го правила в мислите си, не съм го налагала, но това ме е ядосвало и мъчило. Когато спрях да го мисля, спрях да се изнервям и изведнъж след месеци открих, че те ме оставиха да правя каквото аз искам и както аз искам. И сега всичко ми е наредено и всичко ми е добре, без да съм толкова изморена и съсипана както преди. И изведнъж се оказа, че причините да се подредят нещата са в мен. Тоест аз съм подредила самата себе си, подредила съм омразата си, робската си психика. Изчистила съм ядът, негодуванието към съдбата, към тия тук дето им слугувам. Когато аз подредих собствената си душевност, тогава се подредиха нещата и във физическият ми живот.

Смяташ ли, че си постигнала целите, заради които си дошла в Гърция?

Много познати имам, които са дошли в Гърция и се настройваме с цялата си същност за отпуска, за време, в което ще се завърнем по родните места. Аз не бях виждала синовете си години. За една майка, която страшно обича децата си и се жертва за децата си, само тя може да усети за какво говоря. Благодарение на емиграцията детето продължи образованието и след завършването си искаше да дойде при мен да работи, но на границата го върнаха. Буквално на следващият ден получава съобщение, за да се яви на интервю за работа. Конкурса бе труден и без да имаме връзки, спечели и го назначиха на работа на в 5-ти енергиен блок на Козлодуй. Днес той е на ръководен пост, много добър специалист. Защити и първи и втори лиценз и аз съм много горда с моите деца Това са мотивите, които са ме движили, за да избера емиграцията. Как можех да погледна детето си и да му кажа, че не мога да му подсигуря следването, че съм се провалила като родител?

Малкият ми син кандидатства и в Пловдив, Варна, София и гр.Патра. Приеха го навсякъде. Дойде в Гърция в университета в Парта в специалност „Компютърни технологии», но се прехвърли по-късно в София и завърши успешно. Известно време живя тук при мен в Атина и вярвам, че съм му дала добри житейски уроци.

В каква посока се развива бъдещето на Мария?

С най-голямо желание искам да се върна у дома при семейството, но с приятелите и познатите не е така. При първата среща всичко е искрено, но при второто кафе усещаш лека промяна и със всяка следваща година разбираш, че си чужд сред свои. Мислят, че парите в Гърция падат от небето. Дори се стигна до там, че в приятелски разговор за трудностите от живота, бе ми казано: „Е, да обаче не мога аз да изоставя децата си, както ти Мария ги изостави”. Не обяснявам, не отговарям, но ти остава като дума казана. Не съм събрала пари да имам настрана, но съм дала две образования, поддържам майка си и семейството си и ние със съпруга ми живеем.

Ние които сме емигранти изкарваме със адски мъки и лишения парите си. Може би 80% от тези пари са изпратени в България, за да подпомогна икономиката не на Гърция, а на моята страна. Подпомагам семейството си и макар мен ме няма в моята родина, аз мечтая за нея, ще си бъда в нея.

Как организираш свободното си време?

Нямам много свободно време, само един ден в седмицата. В неделя се срещаме с приятели, говорим си, общуваме на теми различни от нашето ежедневие като здравословното хранене и начин на живот, за физическото тяло, за енергиите и за процесите. Пътуваме поне 2-3 пъти в годината с моята най-добра приятелка Вера, като изключвам екскурзията до България. Обичам да ходя на малки островчета и различни интересни места.

Много хубаво място е и църквата тук в Атина. Отец Атанасий е изключителен човек. На 27г. на годините на сина ми и е образован и се справя добре. Има хъс и желание да го прави много добре. И превърна от едно празно помещение истинска църква. Да е живо и здраво момчето и да работи!

Твоето послание, към многобройната българска общност тук в Гърция?

Нещо, което малко ме смущава и малко ме тревожи е, че няма център, който да ни обединява.

Не мога да разбера в какво се крие това разединение. Казано е, че създателят ни е създал да бъдем различни. Заложил е в нас разнообразието и различието, но не разделението и разединението. Моето послание е единение. Не случайно и на нашето Народно събрание, точно това е написано: „Съединението прави силата”. Къде сте българи? Защо не сме обединени? Това ми е болка и мъка, това ми е желанието.

Български новини, 29.02.2012

Leave a Comment

Time limit is exhausted. Please reload CAPTCHA.