tazamobile

Македонскатa Атлантида довтаса до Париж*

Божидар Чеков

От 11 февруари 1999 година в Париж започна тримесечна изложба на „Средновековните богатства на Република Македония“. Почетни покровители на изложбата са президентите Жак Ширак и Киро Глигоров. Представени са преди всичко икони от Охридската школа от 8. до 16. век. Изложбата в Париж е тъжно, но безспорно постижение на поддръжниците на идеята за „македонската нация“ и съответната цивилизация… Тя доказва, че „идеята“ може да съществува само чрез грубо и безскрупулно узурпиране на българската история, по простата причина, че между 8. и 18. век Охрид е бил центърът на духовния живот на… българите. Охридският архиепископ е бил начело на българската църква. Като такъв той е представлявал духовността ни вътре, но и вън от страната. През 1586 година архиепископ Гавриил е приет лично от руския цар – Теодор Иванович (син на Иван Грозни). Нашият свещеник връчва на руския владетел грамота, която започва с думите: „По Божия милост архиепископ на Първа Юстиниана Охрид и на цяла България, Албания, Влахия, Молдавия и други земи…“

 С разпадането на Югославия, ние приветствахме искрено раждането на „Републиката“. Признаването на Македония беше и си остава най-доброто средство за запазването на мира пред прага на България. След като всеки трети българин е потомък на македонски бежанци, подадената от България ръка отговаряше на общонационално чувство за солидарност и предвещаваше най-сетне установяване на преки братски връзки и отношения.

Но Македония – Република или не, е била и си остава „Дванайсетопръстника“ на Балканите. Етнически и религиозен сминдух, тя зависи изцяло от комшиите, а те – от великите инвеститори. Който иска да вози стоки между трите морета – Черно, Егейско и Адриатическо – от там минава. За да върви алъш-веришът, няма нужда от светци и учени, от светлина и просвета. Куршумите и сатърът са се раздавали по-бързо от книгите. Тези, които са си делели оскъдната македонска баница, винаги са били безкрайно далеч от благородните възрожденски идеи. Затова, ако „църната земя македонска“ можеше да пее за всички луди глави, паднали за правда и свобода, днес нямаше да има нужда нито от радио Скопие, нито от радио Благоевград.

Иначе другите, които са желаели да се замогнат, без да си цапат ръцете с кръв, без да се кланят на този или онзи, за тях възможностите са били само навън в тугината: кеф им тютюна на Америка, мините на Австралия или горите на Канада!

Сталин и Тито се споразумяват за създаването на Република Македония през 1945 година. В това отношение руският опит е внушителен. По волята на великия маршал са създадени в Съветска Русия десетки републики. Чисти руснаци се превръщат по прищявката на Сталин в белоруснаци. Държавата им изведнъж изниква между Полша и Русия. Езикът им се кръщава белоруски, както и нацията. Западът, който приема вежливо новата държава в ООН, разбира със закъснение, че е измамен. При всяко гласуване по спорни международни въпроси Съветският Съюз и Белорусия гласуват като един! По същия сценарий се разработва и идеята за македонската държава, нация и език. Истинска балканска „Атлантида“ – антична и съвременна, невидяна от никого, но съществуваща в съзнанието на всички, въображаема и реална, защото е приемлива, макар и изкуствена. Но Вардарска Македония е прекалено малка, прекалено бедна и слаба. Тогава Сталин подпалва гражданската война в Егейска Македония и заповядва на Георги Димитров да подготви присъединяването на Пиринска Македония към другите две. Тленните останки на Гоце Делчев поемат пътя за Скопие. Тито си потрива ръцете. Залепването на една 5–6-милионна Македония към Югославската федерация ще увеличи международната му тежест и авторитет. Чрез него той ще може да се отърве от опекунството на Сталин. Мисълта на лукавия грузинец е точно противоположна. За него Македония трябва да бъде „троянския“ му кон в тила на Тито. Сталин отлично познава кръвната връзка, която свързва българи и македонци. Събрани заедно, броят им надхвърля 14 милиона души. Послушни на Съветския Съюз, те няма да позволят на Титовата федерация никаква изневяра. Надлъгването между двамата диктатори продължава четири години. Смутни времена на насилие, на заблуда и на престъпления в името на Свободата и обединението на Македония. Българският министър на вътрешните работи – „македонецът“ Антон Югов – отказва на бегълците от войната в Егейска Македония българската им принадлежност. Десетки хиляди, между които голям брой деца, са натоварени насила в камиони и изпратени към Скопие, защото не били българи, а македонци. Това престъпление по жестокост има само един съперник – турския кръвен данък „девширме“. Или отбиването от всяко българско семейство по една мъжка рожба за служба в еничарския корпус.

Когато Тито разбира, че Сталин иска да го обгради от юг с верни на него българи и български македонци, той започва преговори с Полша и Чехословакия за присъединяването им към федерацията. Сталин побеснява и скъсва отношенията си с Тито. Границите се затварят и маските падат. До този момент престъпления са се вършили в името на идеята за обединението на Македония. Оттук нататък се вършат само престъпления. В Егейска и Вардарска Македония настъпва зверска разправа с българщината. Рушат се училища, а попове и учители гният в затворнически килии. В Гърция пo инат българите са изселени по островите и повече никой не е получавал ни вест, ни кост от тях. На другите им се погърчват имената. Кирилицата е забранена.

Във Вардарска Македония пък се печатат учебници с лъжливи исторически данни. „Василий българоубиецът“ се превръща в македоноубиец. Българският цар Самуил е занапред македонски цар. Вкарват се сръбски думи в местния македонски диалект. Азбуката се изопачава, като оригинални букви, употребявани от светиите Климент и Наум, се заменят с латински. Строга цензура преследва българските вестници и списания. От всички исторически паметници се изтриват следите на българското присъствие. Дори и надгробните плочи от средните векове са заменени с нови, на които прилагателното български не фигурира. Първият български университет в Охрид е прекръстен на „Първи Славянски университет“! На десетина метра от гроба на свети Климент се намира Славянският исторически музей. В него са натъпкани множество останки на духовното и държавническо българско присъствие по тези земи. По стълбите му растат плевели, защото от години на вратата виси дебел катинар…

Нито Македония е романтика за България, нито обратното. Повече от век между българи и македонци са се изпречвали лукави настойници и мощни наставници. В европейските салони никой не е държал сметка нито за цената на македонската кръв, нито за българската. Веригата недоразумения и грешки, лъжи и заблуди, обиди и престъпления е оставила болезнена рана. За да се изцери тя, има само един начин – да се зашие! Конеца на общото, на всичко, което ни събира, не можаха да скъсат нито турци, нито гърци, нито Тито, нито Сталин. С политическа смелост и добра воля, с търпение и упоритост, с взаимно уважение и познания – разбирането е възможно. Но София мълчи и се ослушва. Дипломацията на „глътнатия български език“ няма да уреди „спора“ със Скопие. Икономическата криза в Македония е още по-жестока от българската. Раждаемостта на албанците заплашва крехкото вътрешно равновесие. Само две от границите на „Републиката“ са признати: гръцката и българската. Албанската и сръбската никой не знае със сигурност къде са. С всяко затягане на положението великомакедонският тупан неизбежно ще задумка. Колкото повече спада брутният вътрешен продукт, толкова по-силно ще се иска признаването на македонския език и нация. След това ще дойде ред на Пирин, а някои говорят и за Рилския манастир!

Вярно е, че насила българин не се става. Освен това самоопределението е в основата на демокрацията. Напълно разбираемо е, че лъгани и мачкани от кого ли не хора жаднеят за автентичност и самостоятелност, защото им е дошло до гуша от външна намеса и акъл на вересия. Но вместо да търсят Македонската Атлантида в Охридското езеро, нашите братовчеди трябва да намерят сили за мислене за бъдещето. Да се поучат от обединена и заможна Европа.

Истина е, че езикът, който говорят, е техен, но той (като се изключат сръбските думи) е и наш. Гробът на свети Климент Охридски е в Македония, но той е и наш светец. Самуиловата крепост е тяхна собственост, но и наше наследство. Иконите, които наш Киро показва в Париж, са и български, и македонски. Съдбата ни е такава, обща. В този факт няма нищо срамно. Срамна и неразбираема е делбата на това, което ни събира, защото делбата е тази, която ни прави малки, бедни и зависими…

* Статията е част от втората книга на г-н Чеков,  „Втората Айфелова кула“

 

Leave a Comment

Time limit is exhausted. Please reload CAPTCHA.