ВЕЧЕ 43 ГОДИНИ ПРЕПОДАВАМ, ОЩЕ СЕ ВЪЛНУВАМ ПРЕДИ ВСЕКИ ЧАС

ПРОФ. Д-Р ДЕНЧО БАТАНОВ ОТ УНИВЕРСИТЕТА “ФРЕДЕРИК” В НИКОЗИЯ ПРЕД “БЪЛГАРСКИ НОВИНИ”:

 БРАНИСЛАВА БОБАНАЦ

Българското образование, което чества своя празник на 24 май, е представено в Кипър не само с българските училища, но и от български студенти, и български преподаватели в университетите в Никозия. Един от тях е проф. д-р Денчо Батанов, който вече 7 години подготвя по компютърни системи и информационни технологии в престижния частен университет ”Фредерик”.

На острова той идва от Тайланд, където 15 години е професор в Азиатския технологичен институт /AIT/ – водещото учебно заведение в цяла Азия за обучение по магистърска степен. Преди това е бил преподавател, шеф на катедри и компютърни центрове в технически ВУЗ-ове в България. Професионалният му опит го е направил консултант на много организации в различни страни на Европа и Азия и експерт на ЮНЕСКО. Координатор и ръководител е на над 10 международни изследователски проекта, провеждани под егидата на ЮНЕСКО и Програмата за развитие на ООН. Над 140 са неговите научни публикации.

Гордее се с 4 деца и 6 внука.

С проф. Денчо Батанов се срещаме в началото на изпитната сесия – с поглед към празника и всекидневните проблеми в образованието.

 Как се чувства един български университетски преподавател на 24 май в Кипър?

24 май е най-хубавият празник за мене. Като чуя “Върви, народе възродени…” винаги ми се насълзяват очите, защото това е изконната мечта на българина да върви напред, да има култура, духовност, образование. Още си спомням, когато на този ден ходихме по манифестации, с лентите “Отличник”, с грейнали от радост очи на всички хора около нас, когато минавахме край тях. Вече 43 години работя само в системата на образованието, като университетски преподавател, и се гордея, че съм част от тази общност. На 24 май винаги чувствам още по-силно призванието да бъдеш преподавател. Всяка година този ден за мен е и като дата на отчет – какво съм направил досега и какво трябва да направя през следващия период. В семейството ни 24 май винаги е бил един страхотен празник, много го почитаме и уважаваме, това е нашият празник, защото и съпругата ми работи дълги години в системата на образованието.

За мен 24 май е връщане към основите на българщината. Честват се нашият език, писменост, жаждата на българина да знае. Честват се изкуство, култура, духовност. Това е големият смисъл на този ден. Той е истинският национален празник на България. И се радвам, че, въпреки годините на прехода той си остава, хората го носят в сърцето си и пак се събират, честват го, макар и не с такива манифестации.

А как го отбелязвате в Кипър? Знаят ли студентите ви, колегите ви за този празник?

За съжаление, не. Ние имаме сравнително малко български студенти в Никозия – и в нашия университет, и в останалите три, може би около 100 души. Но, макар и да не са много, отдавна казвам, че може би за 24 май трябва да направим нещо специално за тях, за и с българската студентска общност, със студентските им организации, самите те да бъдат по-активни. Имам чувството, че забравят този празник. 24 май се отбелязва в българските училища в Кипър, ние ходим на концертите, които се организират всяка година, но студентите като представители на българската младеж и българското образование ги няма много.

В нашия университет имаме още един български преподавател – по математика, Лидия Петрова – Неновска, имаме и 4 – 5 кипърци, които са завършили в България. Много добри приятели сме с тях, винаги си спомнят с умиление за България. Едно от първите хубави преживявания, което те свързват със страната ни, е честването на 24 май.

Накъде върви България с образованието си? От дълги години не живеете и преподавате в България, но какви са впечатленията ви?

Образованието е основата на всичко за една интелигентна нация. Следя процесите в образователната система в България, особено на университетско ниво, това е животът ми. За голямо съжаление, не върви на добре. Не мога да правя генерални изводи защо точно е така, но това са фактите – качеството на образованието и интересът към него определено падат, губи се принадлежността към тази система, резултатите не са толкова добри. През 80-те години нашата образователна система беше една от най-добрите в Европа и света. През 1986 г. именно в България се проведе най-големият световен конгрес “Децата в информационния век”, защото нашата образователна система даваше резултати, ние имахме висока грамотност, една от най-високите в света. Аз съм бил 22 години в Техническия университет /тогава ВМЕИ/, моята катедра се занимаваше с навлизането на информационните технологии в образованието, съпругата ми също се занимаваше с това, но в системата на средното образование. Ние подготвихме учителите да могат да работят с компютрите и да ги прилагат в учебния процес. Това даваше самочувствие и стремеж да ставаш по-добър.

Къде се загуби този стремеж? Какво липсва на обучението ни днес и на какво се дължи това?

Всичко това се дължи на много голям комплекс от причини, но една от съществените е липсата на мотивация още в семейството. Там трябва да се изгради мотивацията да учиш, а не само да бъдеш някъде, в това или друго училище. Сега голямата борба на родителите е да запишат детето в някое престижно училище или то да е в добър квартал. Малко хора се интересуват от качеството на обучение, кои са добрите учители там. Вътрешната мотивация в семейството сякаш е позагубена. Освен това проблемът е и в самите учители и преподаватели в началното, средното, после и висшето образование. Те също като че ли нямат интерес да стимулират учениците си, а така да стимулират и себе си, за да се повишава това качество.

В момента информационната база, ресурсите, които съществуват, са на много по-високо равнище, отколкото дори преди няколко години. И парадоксът е, че има среда, има възможности, всички имат компютри, достъп до информация и могат да я ползват както искат, но ги няма стимулът, желанието, чувството, че ти трябва да знаеш. Виждам това и в България, и в Кипър – от група от 30 студенти единици стават. Това е нивото. Имаме и добри студенти, но те са рядкост.

Вашата специалност са компютърните системи – област, в която българските специалисти са добре посрещнати в чужбина. Това не означава ли, че те получават добра подготовка?

Така е, но все пак навън отиват най-добрите. Но и тези, които са в България, си намират добра работа, дори и да не са били много добри студенти. Когато отидат във фирмата, работата им е много тясно специализирана и в рамките на 2-3 месеца те се научават какво трябва да правят. Компютърните технологии са една от най-сигурните и най-добре платени работи в света. Но аз говоря за общото ниво на интерес, на знания. Броят на студентите в България расте и завършват доста хора без необходимата квалификация. Освен това наличието на твърде много университети срива качеството на образованието.  Парадокс е и хабилитирането на преподавателите. Това също влияе отрицателно. Студентите трябва да имат респект към високата квалификация на своя преподавател, да виждат в него науччна продукция, да знаят, че той наистина е специалист в областта си. Това в момента не се слага в основата на образователния процес и може би затова и студентите губят интерес.

Ако сравнявате двете образователни системи – на България и Кипър, каква е оценката ви?

Определено нашата система е по-добра и дава по-добри резултати. Като състав на специалности, като дисциплини, които тук се предлагат – да, тук има нови, модерни направления. Преподавателският състав в нашия университет е добре квалифициран, всички са завършили и имат степени от Англия и от чужбина. За съжаление, студентите, които идват… Системата на средно образование в Кипър е повече информативна. Те искат да сложат нещо в главата си и после, ако им дойде някакъв начин, да го извадят от нея. Не са научени да правят анализи, сравнения, липсва им асоциативно мислене, това е грешката в тяхната система. Моят голям проблем е точно в това – да ги науча да започнат да мислят с главата си, да правят тези асоциации, причинно-следствени връзки. Ако им кажеш като алгоритъм нещо да направят, ще го направят, макар че дори да им го кажеш добре, няма да го направят добре. Аз имам не повече от 5% от моите студенти, на които можеш да разчиташ да направят нещо. Останалите са на принципа “там съм, за да получа диплома”. А “Фредерик” е най-скъпият университет в Кипър, родителите дават пари за образование. От 7 години, откакто съм тук, това се мъча да правя – да им обяснявам какво да правят, как да мислят. Ти му даваш знания и искаш да видиш как тези знания се прилагат.

Престижно ли е образованието в Кипър и в България?

В Кипър е престижно. Семействата навсякъде са убедени, че децата им трябва да завършат, да имат това образование. Друг е въпросът, че реализацията им не е толкова лесна, особено в нашите специалности. Кипър е малка страна, пазарът на труда е много ограничен. Тук няма компании, които развиват софтуер и поддържат големи системи. В България това го има, имаме чуждестранни фирми, които са заложили на потенциала на българските софтуеристи да правят продукти и те се справят добре. В Кипър моите студенти нямат голяма перспектива за развитие. Но припципно хората държат децата им да учат.

В България е същото – броят на студентите расте. Това е българската народопсихология – детето ми да учи, ще отделя пари, ще създам условия. Какво получават родителите от това, е друг въпрос. В момента в България има връщане към техническите дисциплини, информационните технологии, защото световната тенденция показва, че гладът за специалисти в информационните технологии ще се увеличава непрекъснато.

Казахте, че нивото на студентите ви е ниско. В такъв случай лесно ли е да си преподавател в Кипър?

Определено не е лесно, колкото и парадоксално да ви звучи. Преди да дойда в Кипър 15 години бях в най-добрия по междунардна оценка Технологичен институт в Азия, в Тайланд. Абсолютно независим, там се събираше цветът на Азия след много серизона селекция, той беше само за мастер-програми. Изключително високо бе нивото и на студентите, и на преподавателите. Аз се чувствах комфортно там. Какво по-добро от това да приказваш на студентите си сложни неща и те да те разбират, и ти да се развиваш заедно с тях, да вървите напред. Затова ми беше лесно, въпреки че нивото бе много високо.

В Кипър е обратното. Нивото на студентите е ниско и трудността идва от това, че аз трябва да се адаптирам към тази система, която не се базира на много учене и труд от студентите, и, за да компенсирам липсата на тяхно участие, трябва да дам много повече. И аз се мъча какво ли не да направя, за да ги убедя, че това, което преподавам е интересно, че ще им трябва, измислям непрекъснато нови и нови начини да им създам интерес. Затова ми е по-трудно. Цялото преподаване в университета е на английски език, а те не са много добре подготвени по него, което е друга трудност. Не се оплаквам. Интересно ми е, винаги ми е било интересно да преподавам, но тук предизвикателството е доста голямо.

Кое е важното според вас, за да бъде един преподавател добър?

Много важно е да накара студентите си да почнат да мислят по някакъв начин, да ги стимулира, да ги накара да го следват. Това е най-важното за един преподавател, а не просто да влезе и да си изпее урока. Аз поне за себе си се старая да съм на ниво и моите студенти да знаят – ако те не знаят, може би аз не съм ги учил, както трябва.

Признавам, че съм чувствителен, амбициозен. След 43 години работа на университетско равнище все още се вълнувам преди да вляза в аудиторията. Винаги много сериозно подготвям лекциите си, никога не чета. Малко съм нервен преди час не защото се страхувам, че нещо ще стане, а защото се питам дали ще ме разберат, дали ще мога да го поднеса по начина, по който трябва. Всичко възприемам много навътре в себе си.

Нашата специалност е много бързо развиваща се и няма начин да не я следваш. Абсолютно всичко е ново и трябва непрекъснато да си на гребена на новите знания, да си готов винаги да отговаряш на студентите. Аз съм и единственият професор в нашата катедра и се старая по този начин да задам стимул на другите ми колеги преподаватели.

А строг преподавател ли сте? Късате ли на изпит?

Да, късам. Винаги се мъча да разбера и да оценя нещото, което студентите ми знаят. Аз обяснявам много на лекциите, но, ако те не са разбрали и не знаят базовите неща – късам. Преди години имах случай – от 36 души само 6 изкараха. Беше прецедент. Но те разбраха причината, подготвиха се, после се явяваха няколко пъти на този изипт. Оттогава такова чудо няма. Нормално е някои да пропадат на изпит. Аз не подарявам никога оценка, искам да знаят, давам оценка срещу знания. Това е кредото ми.

До кога ще сте в Кипър? Какви са плановете ви?

Договорът ми с университета “Фредерик” изтича през септември. Предстои да се реши дали ще го подновят. Зависи и от кризата в Кипър – режат се заплати, места и в университетите. Ако решат, ще ми бъде приятно да остана да работя, ако не – ще търся друга работа. Тук направихме една нова магистърска програма, чийто координатор съм аз, за първи път се прави в Кипър. Курсът ще е 2-годишен и ще започне сега през септември. Интересно ми е и бих могъл да изкарам поне един курс, за да видим как ще тръгне и ще се развива тази програма. Така, че предполагам, че ще остана още 1-2 години в Кипър. Поддържам връзка с много колеги и приятели в България, имам покана и за ректор на един университет, но още не съм решил. Може и да ми е време да се спра, макар че ми се работи, чувствам сили и ще ми е много трудно да се пенсионирам.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Time limit is exhausted. Please reload CAPTCHA.