Статус: Емигрант, или тежи ли камъкът на мястото си

„Камъкът си тежи на мястото”. Това ми каза леля Славка, докато си говорихме за това колко зле е животът в Кипър и как българските емигранти вече едва свързват двата края на острова на Афродита.

Оттогава ме човърка една друга мисъл – дали пък „българският камък” е достатъчно тежък, за да се задържи на другото място, където е паднал? Дали мястото на „тежките български камъни“ наистина е в България? Доколко удобно и естествено е това място? Дали на принципа за относителност на пространството и напоследък особено на ВРЕМЕТО, камъкът не олеква катастрофално на „естественото“ си място? Иска ми се да поразчопля тази добре известна поговорка за камъка – къде с риторични въпроси, къде с отговори, пораждащи размисъл.

По една или друга причина, у „камъка” се поражда желание да смени местоположението си, гони го начална еуфория, хъс за себедоказване и огромни очаквания. Сменя камъкът мястото си! И изведнъж се оказва, че

новото място е по-тясно от предишното

по една проста причина. „Местните” камъни са установили бариери, които трудно може да се надскочат.
„Все живеех с мисълта, че някога ще се оправим, ще се чувстваме пълноценни граждани на държавата си, ще настъпи ред и справедливост, че България ще стане едно малко райско кътче. И това го чакам години наред”, редеше леля Славка. Тя е от онова поколение, чийто строй е учил, че дървото не може да оцелее без корен. Но днес виждаме, че може!

Чак не се сдържах и й опонирах, че границите вече не са това, което бяха преди 20 години. Питам се обаче, колко твърд, голям и тежък е камъкът и колко време ще му трябва да се „намести“ удобно на новото си място – толкова, че да се обезсмисли завръщането на „естественото“ му такова.

Аз все си мисля, че проблемът и въобще неоправията на милата ни татковина идва от стремежа все да сме като някой друг – преди беше СССР, а после стана Европа. Що пък да не сме ние си… Такива, каквито са били дядовците и бабите ни отпреди комунистическата ера, силно семейно-ориентирано общество, уважение към по-възрастните, уважение към околните, спазване на традициите, наследени от предците ни… Новото е добро, когато е конструктивно, а у нас то става деструктивно! Пак криворазбрана цивилизация.

Но, като поживееш малко повечко на чужда земя, ще разбереш, че

твоята Родина си е пак там, където си е.

За държавата няма да ти пука, защото много често ще чуваш имената на политиците от Интернет или сателита. Ако нямаш такива, дори ще се питаш „кои са тези”.

Все си мисля, че няма българин, на когото му е безразлично какво се случва у нас. Повечето ни сънародници са тръгнали нанякъде с надежда за по-добър живот, но дълбоко в себе си проектират и искат да видят България като красива, достойна и преуспяваща страна, в която да се завърнат някой ден… може би, евентуално. А промяната в България може да стане, когато хората се променят духовно, когато ние се променим и работим за това – ама истински.

И все пак, наша национална черта е всеки да дава акъл на другия как да направи нещо, което той самият не може да направи. Та в този ред на мисли трябва да си призная, че и аз съм си „чиста българка”. Ще ми се нещо да се промени, но

идея си нямам как може да стане.

Та за такива неща си говорехме с леля Славка. Тя разказваше как ще поспести парички от работа като домашна помощница, за да може да има на какво да посегне на старини. „Болно ми е за нас, за вас, за всички, които са далеч от род и родина, но съм сигурна, че хубавите неща, като се случат в нашата държава, всички вие ще предпочетете да се завърнете вкъщи”, все така продължаваше да нарежда тя.

Първото поколение емигранти винаги плаща цена – и материална, и емоционална. А, ако тази цена се мери с тамошните стандарти, е много висока – често хората забравят мечтите си. Но трябва да кажем, че здрав разум и дисциплина са рецептата за успеха по цял свят. Другото са празни приказки и увъртания на неуспелите и безутешни емигранти-мечтатели. Масово те се превръщат в роби на работата и на оцеляването. А робите на работата нямат много време да развиват въображението си и мечтите им залиняват. Освен ако не работят любимата си работа. Но тя е запазена за неемигранти със същото образование, ценз и способности, които са придобили и упражнявали и в родината си. За емигранта – каквото се намери.

Въобще

стандартът на истинското добруване изненадващо се оказва резервиран,

а бъдещето – отново далечно и необозримо. За каква емиграция говорим тук в Кипър, не мога да разбера? Който се е затъжил, може да си хване самолета за два дни, да си види роднини и приятели и да се върне тук. Според мен, истинска емиграция е имало по време на „комунизъма”, както го наричаше едно „светло” соцвеличие от близкото минало. Сега с интернет, безплатни телефони и видео конферентни разговори по скайпа, 2 часа път със самолет (по-бързо от трасето София – Варна с влак) и сте седнали да се вайкате, мили лели Славки, все едно сте на другия край на света. Сигурна съм, че децата на леля Славка приемат нещата по по-различен начин, един вид – след влизането ни в ЕС сме си все едно у дома, просто сме се преместили от калната колиба в квартал България в по-чист и престижен квартал.

Та да се върна на „камъните”. Някои от тях наистина не си тежат на мястото, защото нямат такова – те са търкалящи се камъни. Никога не хващат мъх. Това не означава, че са по-щастливи или по-нещастни от тези, които си тежат на мястото. Аз например бях най-тъжна, когато усетих празнота, живеейки в родината си. Празнотата на чувстващия се чужд в страната си, на Имигранта!

Имам приятели, които живеят в България не защото там им харесва, а защото не се чувстват комфортно на друго място, освен родното. Има хора всякакви,

важното е човек да се чувства добре там, където е.

Навсякъде по света си оставаме българи и никой не е длъжен да спре на едно място. Докато нямаш деца, можеш да си позволиш да бъдеш идеалист, алтруист и всичко, за което си помислиш. Станеш ли родител, децата идват на първо място. Отговорността към тях – също. И всеки родител търси начин да осигури на децата си по възможност по-добър живот според своите разбирания. Прави го там, където му е сравнително по-лесно.

Преселения е имало от „време оно” и ще продължава да има. Светът се променя, държавите се променят, такъв е ходът на времето и ние не можем да спрем този процес.

И аз като повечето българи, които са по чужбината, от време на време си мечтая детето ми, което се роди в Кипър, да се чувства българче. Но знаете ли какво открих? Че започвам тук да се усещам на мястото си, защото човек никога не знае какво го чака зад ъгъла. И защо, мислите, започвам да се чувствам така? Причината е много проста – семейството ми е тук.

А що се отнася до камъка, няма да минат много години, докато той си направи такова място, че да не могат да го мръднат пороища и ветрове. И така ще бъде, защото България е там, където има дори и един българин. И така ще бъде докато… Оставям края отворен.

ВЕСЕЛКА ПРОКОПИЕВА

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Time limit is exhausted. Please reload CAPTCHA.