Печелим по-добри дни за близките си, а губим важните моменти от живота си

Ваня Желева е автор във вестник “Български новини”. Разговаряла е с много наши сънародници и е представяла на страниците на вестника ни техните съдби, живота им в Кипър, проблемите, болките и радостите им. Днес обаче ви предлагаме нейната изповед. Тя бе провокирана от загубата на близък човек в България. Като много българи на острова, в своя разказ за живота си Ваня търси истинския отговор на въпросите “Защо съм в Кипър? Направих ли правилния избор?”.

Ще се представя сама на нашите читатели. Казвам се Ваня Желева и съм на 37 години, от Стара Загора.

В Стара Загора – различни професии и несполучлив брак

В Кипър съм от 2005 година, където ме доведе силата на любовта. В България имах един не лош живот. Дори, бих казала, доста пъстър и разнообразен. Бях минала през доста професионални предизвикателства като сервитьор, счетоводител, радио-водещ, работник във фабрика за вафли. Изучавах бизнес-администрация, а по-късно, през 2003 г., реших да сбъдна мечтата си и кандидатствах в Тракийския университет, Медицински факултет. За моя най-голяма радост бях приета.

В този период от живота си вече имах един брак, който завърши, както при много съвременни семейства, с раздяла. Най-прекрасното нещо от него е синът ми Алекс. Сега той е на 14 години. Една трудна и преходна възраст, в която хормоните се блъскат като неуморни спартанци. Смея да твърдя, че съм щастлив родител. Алекс е един упорит и целеустремен тинейджър. Горда съм, че въпреки възрастта, той все още успява да овладее ситуацията и да се бори за среден успех от 5.75 в училище. Следва мечтите си и довежда винаги до край нещата, с които се захване. За жалост, животът зад граница ме лиши от много незабравими и скъпи за един родител моменти от израстването на детето. Не споделих първите му любовни трепети, не бях до него, когато трябваше да се запише от едно училище в друго след 7-ми клас. Не успях да отида с него на първата му олимпиада по физика. Дори не можах да бъда до него в един кратък, но труден здравословен момент. Претърпя пластична операция на един от пръстите на ръката по спешност след инцидент в училище. По невнимание едно момиченце се беше спънало в сина ми. Един от чиновете бил счупен, съборили го при падането и той отрязал безименния пръст на едната си ръка. Това беше голям шок за мен. Всичко се разви за изключително кратко време. Радостта дойде с успешната присадка на безименния пръст. Подобни моменти карат един родител да се раздира душевно и да се пита

„Аз полезен родител ли съм?”

Вярвам, че е така не само с мен, а с много други родители, чиито деца са останали в България. Моята майка налага контрол и помага във възпитанието на сина ми. Като граничарско куче надушва всички промени, новости и всеки съмнителен знак около Алекс, преди да са се появили каквито и да е явни признаци. Ако не беше тя, едва ли бих приела предизвикателството да дойда в Кипър.

Какво ме доведе на Острова на Афродита?

В общия случай, за повечето мои сънародници, това е търсенето на по-добри доходи. За мен причината беше любовта. След несполучливия си брак се запознах с млад мъж – българин, който се оказа, че от около 13 години не живее в България и се е устроил на острова. Така в лятото на 2005 г. кацнах на летище Ларнака. Връзката ни с Михаил, както се казва мъжът, беше в етап, в който искахме да пробваме в съвместно съжителство как ще я развием по-нататък. И така, вече 7 години аз споделям живота си с човека, когото обичам и от когото получавам сигурността, която търсех. Затова искам да му благодаря с един стих: “… и ако някога случайно те загубя / ще преобърна хиляди вселени / и пак във тебе ще се влюбя, / макар и в друго измерение!”

Идването ми в Кипър ми даде в личен аспект това, което търсех. За жалост разстоянието от 2000 км и чуждата за мен страна ме лиши, отчужди и раздели от много познати, приятели, роднини. Оказа се, че не само с мен е така. Голяма част от българите зад граница се сблъскват с този факт. Хората, които са ти били близки, се

отдръпват и отчуждават от теб,

като че ли си виновен за направения личен избор. Това ме нараняваше в самото начало, а сега го приемам като даденост. Важното е да можем да продължим напред към постигане на целите си. Все пак сами сме си избрали съдбата на емигрант. А като емигрант и аз се сблъсквах с трудности в самото начало. Знаех английски език, но не и гръцки. Това ме провокира, че, ако искам да се утвърдя по-лесно тук, то моята първа цел трябва да бъде преодоляването на езиковата бариера. Така и направих. Научих се да чета, пиша и говоря на гръцки език. Така успявах да си намеря по-лесно работа.

Първите опити

за докарване на някой лев у дома бяха в чистенето на къщи. Интересна и любопитна работа за мен се оказа това начинание. Всеки дом си има своята стопанка, а тя – своя нрав и характер. За едни беше важно да е чисто и подредено като в хотелски апартамент навсякъде, за други обирането на прах и оставянето на хаоса, който си заварил, бе върхът на усилията ти, които трябва да положиш. Имах и един запомнящ се фрапантен случай. Чистех апартамента на една млада девойка, козметичка. Козметичният салон бе оформен в един от ъглите на хола й, т.е. клиентите идваха и биваха посрещани и обслужвани в тази стая от жилището. Тя имаше домашен любимец – едно пекинезче, което имаше правото да обикаля апартамента навсякъде. Естествено, то не беше научено на навици и се изхождаше навсякъде: в хола, в кухнята, терасите и дори в спалнята. Аз почиствах дома й всяка събота. И така, когато отидех в деня за чистене на апартамента й, винаги заварвах навсякъде в дома следите от кучето. На нея това не й правеше особено впечатление, въпреки че имаше клиенти за козметични процедури. Какво се оказа, че е съществено важно за тази жена в чистенето? Най-важно за нея беше аз да почистя кожената холова гарнитура от кучешките косми, като обера и последния косъм и на най-трудно достъпните ъгълчета на дивана. Винаги минаваше след мен с друг парцал да провери. Мен лично това ме озадачи, тъй като на нея не й правеха впечатление засъхналите физиологични отпадъци от животното, но космите я вбесяваха ужасно.

Така на практика изучавах психологията на хората

След това си намерих постоянна работа в така наречените „сувладжитико”- заведение за take a way и delivery храна. Не знаех нищо от спецификата на работата, дори не знаех кое как се нарича на гръцки език. Шефът ми беше млад и добър човек. Имаше една китайка, която напускаше и ме въведе в работата. Началото беше много трудно за мен. Изпитвах през нощта болки в крайниците от пренатоварване, не усещах ръцете си от бързината, с която работех и от десетките килограми месо, които трябваше да набуча на шишовете. Притеснявах се и от бързината, с която трябваше да работя по време на поръчките, защото шефът ми беше като машина. Така и аз се учех да работя стегнато и дисциплинирано.

Последва работа в псистаря, където отново имаше какво да крада като знания от собственика на заведението. Бях щастлива от това, че се уча на нещо ново и същевременно

плачех у дома след края на работния ден

от това, че ми е трудно, а нямам друг избор. Естествено, и там имаше болки от пренатоварване. А шефът ми, който беше възрастен човек и с този бизнес беше изучил и оженил децата си, ме подкрепяше в ученето на нещата и на езика. В самото начало дори не исках да работя при него, а след това се радвах, че съм се научила на нещо ново. После започнах работа във фирма за правене на павилиони към Международния кипърски панаир. Съвсем различна работа, която нямаше нищо общо нито с медицината, която така и не завърших в България, нито със сувлакитата в Кипър. Трябваше да се науча да чета архитектурни планове и да монтирам павилиони. За пръв път тук се срещнах с истински студени, дистанцирани и отблъскващи хора, каквито бяха шефовете ми, и то не само с подчинените, а и с клиентите и партньорите си. След 2 години работа при тях бях много щастлива, когато се разделяхме. Така обаче останах безработна в Кипър. Чувствах се много зле, защото за времето, в което бях на трудовата борса /това беше преди 3 години/, ми бе предложена работа само веднъж като чистачка в старчески дом. Затова реших да направя нещо ново. През лятото в България изкарах курс за ноктопластика, маникюр, педикюр и найл-арт и за 1 месец интензивно обучение придобих диплома за найл-артист. Прибрах се от България със самочувствието за нов старт. Започнах да тренирам и набирам клиенти, работейки у дома. Но… Една, иначе много мила, жена гъркиня подаде сигнал в Киноникес асфалисис, че работя незаконно у дома. Започнаха непрестанни проверки, писане на доклади какво са видели, какво аз съм им казала, какво са казали съседите, като са ги разпитвали за мен. Бях

разочарована от завистта на хората

и разбрах, че няма никакво значение от каква националност си, а това какво сърце носиш. И отново в търсене на работа… Макар че имах диплома за маникюрист, не намерих такава възможност. Така попаднах във фирмата, в която работя досега.

Продавачка съм в „MARKS&SPENCER” в Никозия. Една изключително коректна към работниците и клиентите фирма, в която мога да науча много. Това, което ние даваме като отношение и обслужване на клиента, съм убедена, че никога няма да получим в нашата родна България. Тук клиентът е на почит и всички знаят, че запазването на работата ни зависи от него, а не клиентът да зависи от съществуването на даден магазин. В страната ни е обратно. Надявам се да успея да се задържа още дълго време във фирмата при тези трудни условия на кризата. Сигурно защото съм работила винаги при добри хора, ми беше лесно да се адаптирам към тукашния живот. От самото начало ми беше интересен манталитетът, културата и моралът на местните. Намирах много съществени прилики и разлики между двете нации. И все пак ми липсваше нещо от България. Липсваше ми активният социален живот, който ние имаме като манталитет.

Затвореността на обществото в Кипър

ме натоварваше. Благодарение на Михаил успях да намеря себе си тук. Той умее да ражда идеи за организиране на събития с артисти, певци, музиканти от България за нашата общност на острова. Така в един успешен тандем – с идеите, а аз, допълваща го в самата организация, подготвихме няколко партита и шоу-спектакли за българи в Кипър.

В началото на идването си на острова плачех и се депресирах много, защото не познавах никого, бях далеч от детето си, не можех да водя онзи активен живот, който имах у дома, нямах приятели. С течение на времето това отшумя. Привикнах с тукашния начин на живот. Запознах се с много българи, които ми станаха добри познати, а някои от тях – и много добри приятели. Успяхме да оженим няколко двойки и да кръстим няколко новородени българчета на острова. Имахме радостта да станем кумове на наши приятели. С тяхна помощ

създадох моя малка България тук, в Кипър

Въпреки всички тези хубави моменти и събития в живота ми, проливах и горчиви сълзи. Единият път беше, когато майката на баща ми се отказа от мен, защото съм заживяла в чужбина. От тогава не разговаряме помежду си. Бившият ми съпруг я беше убедил, че съм дошла тук като проститутка и че съм наркоманка. А тя от своя страна му повярва до толкова, че се съюзиха и прехвърлиха бащината ми къща под негово попечителство. Толкова много ме заболя и сякаш отчупи част от сърцето ми. Не вярвах, че родна баба може да се откаже от внучето си, вярвайки на думите на чужд човек.

Вторият момент е съвсем скорошен. Само преди няколко дни на 82-годишна възраст почина моят любим дядо. Той бе човекът, в чийто скут отраснах, на чийто гръб се возех ”на конче”. В детството ми всеки ден бях у тях. Баба готвеше най-вкусните манджи, а деди, както си му казвах, си играеше с нас. Обичах го от цялото си сърце, а заради това, че съм далеч от родината, не можах да си взема последно сбогом с него. Това е

цената, която плащаме,

решавайки да поемем пътя на емигранта. Печелим спокойствие и по-добри дни за близките си, а губим най-ценните моменти от живота им. Тези мигове ни карат да се питаме дали сме достатъчно добри и „качественни” деца, родители, приятели, съпрузи. Понякога изпитваме и чувство на вина. Друг път се самообвиняваме, че, ако не бяхме поели по този път, нещата можеха да се развият другояче. За жалост, това е съдбата на хиляди сънародници по света, независимо от целта, заради която са напуснали родните си места.

Затова, мили приятели, искам да ви кажа: бъдете себе си. Трудете се честно и се себеотдавайте. Грижете се за здравето си, за да сте полезни за себе си и близките си. Никога не забравяйте близките и приятелите си, който са по родните ви места. Винаги изпращайте малки подаръци и картички по празниците. И вярвайте, че Бог гледа от горе добрините ви и ще ви възнагради двойно за тях!

Искам да благодаря на сина си Алекс, който е най-доброто и усърдно дете на света /защото е моето дете естествено/; на моята най-добра мама Роси, която е неотлично до мен и ми помага за всичко с което може; на единстваната ми баба Ваня за любовта, с която ме е дарила; на всички приятели и роднини за това, че за тях си оставам тяхната Ваня. И по специален начин на любимия човек – Михаил, който ме търпи и продължава да ме обича с всичките ми положителни и отрицателни качества на  характера ми. Щастлива съм, че пиша за вестник „Български новини” -Кипър, че имам толкова много приятели и познати на острова, които ми дават възможността да се радвам и чувствам комфортно в моята България в Кипър!

Архив: в. Български новини

 

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Time limit is exhausted. Please reload CAPTCHA.