Сама поисках да ме съкратят в България и дойдох на гурбет в Гърция

Антоанета е от Габрово. Ето какво сподели красивата габровка за дългите емигрантки години.

Има ли шанс един чужденец да намери работа по специалността си?

Работа не мога да си намеря друга. Никой не ти обръща внимание. Не се интересуват дали си учил, дали си образован. Чужденец в Гърция много трудно прави кариера. Нещата стават по друг начин, с връзки, както е в България. Освен това тук в Гърция е безработица и в повечето случай, не приемат чужденци.

Дали е расизъм, или подценяване?

Да, подценяване е по скоро. От гърците съм изключително доволна. Не съм влизала никога в пререкание нито с грък, нито с гъркиня. Бих казала, че съм по-доволна, отколкото от българите. Не съм се карала с грък, но смятам, че са некоректни в отношението си работодател – работник. Отивам, уговарям се и ми казва какво иска, знам си вече задълженията като работеща. Питат ме, аз какво искам като възнаграждение и знам, че ще правя това, за определените пари. В последствие се оказва, че не е така. Правя това, което съм уговорила в началото, ако не ми е изгодно си заминавам, въпреки че наказвам себе си. Защото оставам без работа, но не работя при некоректни хора. Никой до сега не ми е направил лошо. Това зависи от самия тебе. Обаче се ръководя от едно правило: „За да си запазиш достойнството трябва да работиш върху съвестта си“. Никога не правя това, което не искам на мен да ми направят и от там изхождам вече, какви ще ми бъдат постъпките. Дори по отношение на работата си. Ако видя, че човек е некоректен, отивам, върша всичко, което са ме накарали, защото просто нямаш избор. Когато дойде денят за плащането, казвам: „Общата ни работа беше до тук, намерете си друга жена“. Наистина съм изпадала в големи трудности, но си намирам работа бързо. Въпреки, че я избирам, но сама си я търся.

От обяви във вестника или чрез приятели си търсиш нова работа или от графия?

Графиите не мога да ги понасям. Не търся работа от там. Ходила съм един единствен път, когато не знаех езика. От там тръгнах, когато дойдох в Гърция. Нямам оплаквания от работите в Гърция, но ги избирам. Не ми пречи, че ще взема 200 евро по-малко от друга българка, но искам да имам спокойствие. Така съм издържала тук, толкова години.  Достатъчен ми е тормозът, че съм далеч от близките си.

Как попадна в Гърция?

Дойдох тук през 1992г. Преди това, работех в България като конструктор, в една фабрика, която се наричаше: „Промишлена електроника“. Спряха да ни плащат. Ходех три месеца на работа, без да взимам заплата. Междувременно се бях развела и на 31 години цялата тежест падна върху мен. Детето остана при мен и беше вече ученик. Един ден той ми поиска стотинки за училище и аз нямам да му дам. Бях чула, че ще правят съкращения и всички се страхуваха. Отидох сама при началника и му казах: „Ако ще правите съкращения, искам да бъда съкратена“. Той отговори, че съм под закрила на закона, но аз настоях да ме съкратят. Просто бях решила, че е безсмислено, да продължавам да ходя на работа, а пък да не взимам никакви пари. На кого правя услуга?. Отдавна бях останала без средства и бях решила да дойда в Гърция. Много тежко ми беше от началото. Никога не съм предполагала, че е толкова трудно. Чувала бях, че гледат деца, възрастни хора, обаче не бях чувала, че като влезеш в една къща, трябва да вършиш абсолютно всичко. Мислех си, че ако ще гледам дете, само това ще правя.

Имаше ли някой, който да ти подаде ръка в първите дни, като пристигна?

Имах една приятелка, която беше дошла преди мен в Гърция и тя ми споделяше някои неща за живота тук, но нямах контакт тук с нея. Тогава излизанията в чужбина бяха групови. Не можеш да си извадиш индивидуална виза и да тръгнеш. Така с група от 40 човека под предлог за туризъм, пристигнахме на 10 май 1992г. в Гърция. Посрещна ни една българка, която работеше в графията и ни настани в хотел, да пренощуваме само и след това, отидохме в графията. Там в една от стаите се спеше, също и на терасата. Тогава съм била на 31г. и спях на терасата с едно момиче, което беше пианистка от Бургас и беше на 20г. С нас имаше и още две млади момичета. Най-жалкото беше, че изпращаха на работа жените над 45г. Нас младите не ни пращат. Понеже в онова време имаше много работа, още на втория ден бяха заминали повече от половината жени от нашата група. Казах на тази българка, която работеше там: „Ако днес не ида на работа, не си мисли, че ме е страх защото не знам езика, да сляза долу и да доведа един полицай. Тук става нещо тъмно. Защо ние младите не отиваме на работа?“. И до ден днешен си спомням, как шефа на графията сутрин идваше и почваше да пие бири, а бутилките ги редеше на пода. На обяд продължаваше с уиски. Винаги беше пиян. Тази жена отиде и му каза нещо, той дойде и ми хвърли паспорта и ми посочи вратата. Започнах да си събирам нещата, но продължавам да нареждам на българката: „Че ще намеря българското посолство, ще намеря полицай“ – и каквото още ми дойде на ума. Аз носех един стек цигари на една габровка, нейният мъж ги пращаше и трябваше да й ги предам. И тя пък идва точно в този момент. Каза ми, да не правя така, пари съм дала и аз я послушах. Останах там, но от графията ме пратиха чак на остров Крит, за да не им преча. Бяха разбрали, че ако остана в Атина, може да им преча, защото наистина се вършеха нередни неща. Пращаха жени за работа и те се връщаха след една –две вечери. Бяха ги изпращали при мъже на работа. После чувах истории, че изпратили една жена при арабин, който я изнасилил, пребил и я изхвърлил на пътя. Ей, такива неща! Хубаво, че съм се сещала, какво може да се случи.

Каква работа ти намериха на Крит?

Уговорката за Крит, беше да гледам дете. Хората трябваха да ме познаят по дрехите, и не трябваше да се преобличам. Обаче ми стана толкова страшно. Не излизах за първи път от България. По време на тоталитарната система бях ходила вече в Чехия, Унгария, Румъния, Германия, обикалях си в нашата част, където можеше да отида, съм ходила. Бях на палубата и като тръгна кораба от Пирея, почнах да плача. Беше ми невъзможно да спра да плача. От страх плачех с глас. Ако се окажеш в някакво трудно положение, няма кой да ти помогне. Нямам и документи. Паспорта ми го взеха от графията и го пратиха на Крит. С две думи, никоя съм.  Един моряк дойде и ме пита, но не разбирам какво. И вече, като почна да изрежда националностите: рускиня, полякиня… Като каза българка, аз отговорих и този моряк ме заговори на български език. Завършил образованието си в София. Това е голям късмет, да си в чужда държава и да попаднеш на някой грък, който да знае български. Момчето ми помагаше докато бях на кораба, а после ми каза: „Ако видиш някакви трудности, се върни на кораба и ще ме потърсиш. Аз ще ти помогна.“ Оказах се на Крит. От терасата на къщата виждах само един автобус, който отива в Ираклио, но не знаех къде точно се намира града, дали на дясно, или на ляво. Там в едно младо семейството гледах едно две годишно дете, което плачеше за майка си, а пък аз плачех, защото не разбирах какво иска. Тъй се гледахме. В последствие детето свикна с мен. Останах там седем месеца. Добра беше работата, нямах оплаквания и имах намерение, да продължа да стоя, но пък моето дете плачеше в Габрово и аз трябваше да се върна. У дома изкарах една зима и се опитах да работя. Видях, че просто не става и се върнах в Гърция отново.

Взе ли сина си в Гърция?

Никога детето ми не е идвало в Гърция. За мен, камъка си тежи на мястото. Не можеш да живееш като дърво без корен. Сега той е вече на 29г. и съм и баба, имам внуче.

Как научи езика?

На Крит бяха толкова упорита и там реших, че трябва да науча езика. Четях денонощно. Имах разговорници и реших, че първо ще науча глаголите. Бях си казала, че трябва да разбирам какво се говори, тогава ще изляза от къщата. На почивния си ден дори не излизах, а четях по гръцки. После взех да излизам и да общувам с хора. Дори имах едно интересно предложение, което, ако беше друга жена, а не с моя характер, сигурно щеше да се възползва. Бяха ми предложили да ме снимат в „Плейбой“. Никога не се съгласих да го направя! А за това една гъркиня ми каза, че съм глупачка. Дебнеше ме един фотограф непрекъснато на плажа. Не знам дали ми е правил снимки, но накрая дойде и ми предложи да работя за това списание. Не можех да приема, още повече че не съм възпитана по този начин. Откровено казано, сега, като минаха годините, се промени и мисленето. Ако сега съм на 30-сет години, може и да се съглася. Тогава смятах, че е нещо несериозно. Първата ми мисъл тогава беше: „Да ме види баща ми в това списание, той ще ми отреже главата“. Или пък детето – срам и позор! Обаче сега сина ми казва, че съм сбъркала и е трябвало да приема.

Постигна ли целите, заради които си дошла в Гърция?

Нямах някаква определена цел. Смятах да стоя тук няколко месеца и ще се решат проблемите в България и ще се върна. През тоталитарно време се насърчаваше образованието. Знаеше се още докато следваш, къде ще работиш след това. Без работа никой не оставаше. Дойдох тук временно, но първата ми заплата беше 60 000 драхми, което е около 280 евро. Обаче тогава, бяха много пари, а аз си ги сменях в германски марки. Когато след седем месеца се върнах в България, имах толкова пари, колкото беше спестил баща ми за цял един живот. Виждах, че и детето ми се чувства по-добре, въпреки, че аз му липсвах, но за него нямаше моменти, когато няма дрехи или храна. Това смятам е важно за едно дете, в смисъл, че ще си изгради едно самочувствие, защото му даваш база да расте малко по-добре. Виждам децата, които са пораснали в лишения и нищета как разсъждават сега.Аз няма да ти кажа, като останалите, че съм купила пет апартамента и три – четири коли, не! Тук това, което може да направиш е да си купиш едно жилище и може би кола. Това, което съм направила аз е, че отгледах сина си, купих едно жилище, защото до тогава живеех в държавно и съм го направила хубаво. Купих кола и много малко помогнах на сина ми, да си отвори един магазин.

Ако се върнеше сега осемнадесет години назад щеше ли да избереш отново Гърция, за да емигрираш?

Не. Просто си пропилях живота. Тук нямаш никаква възможност за работа, за развитие и да направиш някаква кариера. Бих избрала да отида в Германия и щях да работя дори по професията си. Не отидох там от страх, защото Германия е далече, пък Гърция е близко.

Твоето послание към многобройната българска общност тук в Гърция.

Да не забравят, че имат достойнство. Защото това е едно от най-важните неща. Да се ръководят от: „Целта оправдава средствата. Обаче да подбират средствата, с които постигат целите си“. Бих искала също да им кажа, да станат по – добри по между си. Да си помагаме. Да се изкорени злобата и завистта. Защото си мисля, че докато сме злобни и завистливи ще ни управляват алчни и корумпирани политици. Трябва да бъдем единни, за да помогнем на родина си. И никой, никога да не казва, че не го интересува България. Трябва да работим за по-доброто бъдеше и нашето и на децата ни и на внуците ни. Това, че пълним българската хазна 21 години, защо страната е толкова бедна? Предполагам, че никой не си е задал този въпрос. Всеки казва, че праща пари на семейството си, а не на държавата. Не може да разсъждаваме по такъв начин. Парите влизат в България и тя не трябва да е толкова бедна. Още повече че ни изпъдиха да се скитаме немили – недраги по света. Бих казала, че това, което прави българската жена никак не е малко. Заслужава уважение! Заслужава повече уважение от всеки един политик или търговец, защото тук всички с честен труд постига нещо. Тук няма корупция – работиш и ти плащат и се лишаваш от много неща, за да пестиш. Като свърши мисията на нашето поколение, тоест на родените между 1955 и 1965г. би трябвало да издигнат един мемориал на българската жена робиня. Вместо жезъл да изваят една метла, вместо лавров венец ще бъде собствената й коса, побеляла от тегло и мъка. И всеки, който има някакво достойнство да й се покланя и да й целува краката./БН-08.09.2012

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Time limit is exhausted. Please reload CAPTCHA.