Гърция и Кипър – опитното поле на Европа

Преди години имаше такава практика, в часовете по трудово обучение ни караха на така нареченото опитно поле. Там засаждахме разни семенца и стръкове, които в последствие наблюдавахме като как се развиват. Грижехме се за тях, поливахме ги и ги торяхме, докато накрая учителят ни оценяваше според старанието и постигнатите резултати. Някои растеня бяха добре развити и даваха плодове, докато други изсъхваха или оставаха недоразвити. Така беше тогава, така е и сега.  В момента нещо подобно наблюдаваме и в събитията вътре в Европейския съюз.

Европа се е развила и променила много от времето но Римският договор и правилата, заложени в развитието и вече не изискват преминаване на едно ново, по-високо ниво. ЕС се нуждае от консолидация и бавно превръщане в единна държава, с единна политика по отношение на икономика и финанси най-вече. Защото иначе все повече се засилва ефектът на така наречената дълга връзка. Казват че продължителните връзки, които не завършват с брак, обикновено се разпадат. Такива симптоми се проявяват и в голямото европейско семейство и особено много след стагнацията в икономиката на по-слабите държави след началото на кризата през 2008 – ма. Разбира се, опити за за по-силен брачен съюз бяха предприети поне на два пъти, но поради ред обстоятелства и най-вече поради нежеланието на няколко по-богати страни да се поставят в подчинено на Брюксел положение, те се проваляха. Винаги накрая, точно преди бракосъчетанието се намираше по някой, който да извика че знае причина, поради която този брак не може да се състои. И ако проследим нишката на интересите, тя винаги е водела някъде около бреговете на Темза. И докато лондон стоеше мирно през годините заради прочутите „британски изключения” извоювани  по времето на управлението на покойната вече Маргарет Тачър, то сегашният и наследник Камерън се опитва да извоюва нови такива, обещавайки едно пред Брюксели точно обратното на народа на Острова. Народ, доста обезпокоен от забавящата се британска икономика, чийто гняв политиците насочват към имигрантските потоци от Източна Европа, от страните на новите членки. Казват че политиката в Лондон се правела по следния начин: има една огромна карта на една от стените във Форин офис – британското външно министерство. Там лордовете с перуките и смешните бакенбарди първо решават какво ще се случи, очертавайки върху картата имперските си интереси, а след това преговарят с опонентите си докато набелязаното не се случи в британски интерес. Ако нещо се обърка, преговорите продължават докато накрая не дойде на тяхното. Отстъпки не се приемали. Така разправят. Така е било през вековете, така се опитват да действат и сега техни височества от Уестминстърският дворец. И това само защото някак на всички им се привижда „Четвъртия райх”. Британската душа не може да проумее, как така „хем ги бихме” през войнта, хем най-високата сграда на „Канари уорф” е тази на Дойче банк. Необяснимо е на пръв поглед, защото, ако се замислим Европейският съюз е създаден именно с целта да се усмири Германия, а Лондон, загубил всичките си колонии се е превърнал от световен икономически лидер във второстепеннен фактор в тоя съюз. Е това последното, не че не се осъзнава, ама някак си не му изнася. Е аки Лейди Тачър успяваше да налага желязната си воля, то сегашният и заместник не може да се похвали със същото. Може би защото тя завари една изостанала Британия, която процъфтя по нейно време, докато сега нещата са по-скоро с обратен знак. Една Британия, чиято супеикономика започва да буксува на място. Камерън се опита да прокара нови „изключения”, но постигна единствено намалявяне на евробюджета и респективно на британската вноска в него точно с толкова, колкото му струват социалните помощи на полските емигранти.  Но не това е основното сега.

Това са само част от проблемите пред Европа. Кризата от последните пет години отвори едни други язви, както топящият се сняг разкрива нови дупки върху асфалтираното през есента шосе. А именно Гърция, където се отвори огромна фискална пропаст. Досега на Европа не и се беше случвало да се справя с такова бедствие. За три години Атина погълна 270 милиарда евро като помощи и и бяха опростени едни други десетки милиарди дългове с надеждата гръцката икономика да се изправи на крака и да не поведе след себе си другите слабаци на Еврозоната и по този начин да постави на карта съществуването на Съюза въобще. „Гръцката зараза” заплашваше да се прехвърли из континента и да съсипе за месеци, създаваното в продължение на десетилетия. Европа реагира боязливо и с бели ръкавици. Изсипването на на стотиците милиарди, обаче от една страна предизвика вълна на евроскептицизъм и страхове че ямата в Гърция е бездънна, а краят на Евросъюза се задава на хоризонта. От друга страна самите гърци се възползваха маскимално от благосклонността на Европа и страха че именно те са картата , на която е заложени всичко в името на спасението. И въпреки черните прогнози, 2013 дойде с добрите новини че страната се справя, а европейското лекарство е подействало. Атина отбеляза първият си бюджетен излишък от почти половин милиард евро само за първото тримесечие и с амбицията до края на фискалната година да събере близо 8 милиарда и по този начин да излезе от цикъла на пропадане, в който беше изпаднала през последните шест години.  Това беше първата спасителна операция на Европа на собствена територияи първите, макар и все още нестабилни успехи. Гърция от лошо дете се превърна в добър пример за безкомпромисната борба с последствията на кризата. По същото време, обаче гръмна и малкото братче на Гърция. Джуджето Кипър отприщи нов ужас. Малкият остров, известен повече като офшорна зона и данъчен и туристически рай за дни изпадна в тотална неплатежоспособност. По примера на голямата сестра, кипърците решиха да поискат пари от старата Европа, с надеждата че рогът на изобилието ще се изсипе и върху тях. Но не познаха. Този път ЕС се разправи брутално с разпищолената банкова система на страната, приютила стотици милиарди съммнителни пари и неспособна да си плати собствените сметки. Вместо тригодишно ходене по мъките, както стана с Атина, Никозия бе вкарана в ред за дни без никакъв компромис, а еврокомисарите запушиха ушите си за воплите на уж изстрадалите островитяни. Този път Брюксел показа зъби и биейки самара се опита да намекне на магарето какво го чака. Две на пръв поглед идентични локални кризи бяха разрешени с коренно различни подходи, поради простата причина че Европа натрупа опит, който и помогна да не губи време, а да разреши кипърският проблем за две седмици. За последните няколко десетилетя островната държава се беше превърнала в нещо като пещерата на Али Баба, скрила имането на доста повече от 40 разбойници.

В този момент на сцената се появява и друг един играч. Русия, навремето световна суперсила се опита да се намеси в зоната на регионалните интереси, използвайки отслабените икономики и на двете горепосоченаи страни. Предлагайки финансиране, кредити и участие в приватизационните проекти и в Гърциа и в Кипър, тя се опитва да търси легитимация на европейско ниво, печелейки стъпка по стъпка влияние на европазарите. Опитът на Москва обаче да размаха пръст на Брюксел по отношение „подстригването” на кипърските депозити, голяма част от които на руски граждани, удари на камък. Русиябеше изправена пред дилемата да си запази интересите в Кипър, губейки добрите търговски отношения с целият Европейски съюз, най-големият и търговски партньор, част от който така или иначе няма да бъде, поне в обозримо бъдеще. Изходът от това залагане беше предизвестен и руснаците оставиха парите на олигарсите си на волята на Брюксел, който като реверанс, „случайно” забрави един отворен прозорец. Междувременно Русия се опитва да участва в приватизацията на няколко енергийни компании в Гърция и Кипъри заявява намение да участва и в газовите проучвания на кипърско-израелските находища. С доста променлив успех, но все пак доброто сътрудничество между гигантите изисква и флирт, и компромиси и от двете страни. За Русия тези опити  са жизненоважни, защото през последните две десетилетия тя изостана в технологично и производствено ниво от Запада и се превърна основно в износител на суровини, основен консуматор на които е същият този Запад. Това рискува да я превърне в едно находище, подобно на арбаските страни и да я забави в развитието на амбициите си като супер икономика.

Накратко казано, Европа успя да да се еманципира и да се научи да се справя все по-бързо с вътрешните си междуособици и проблеми. Сега обаче е изправена пред едно задължително бъдеще на все по-голяма консолидация и рязане на излишното. Това бъдеще е задеължително за запазването на Съюза, защото макар и стабилизирано настоящето не може да продължава вечно. Стъпките в тази посока са няколко, но първата с която започва Европа е да се разправи с офшорните зони и данъчни райчета, където европейските тайкуни крият парите си, докато континета изнемогва под натиска кризата. Парите хем ще се върнат в икономиката континента и ще я накарат да тръгне нагоре, хем върху тях ще започнат да се плащат данъци.

Засега опитното поле изглежда че ще дава добри резултати.

 

 

Иван Петрински

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Time limit is exhausted. Please reload CAPTCHA.